В книгата „СТОИ НА ТЕПЕТО АЛЬОША…” всичко е обикновено, но Необикновеното в една обикновена книга?

Защото се говори по един достъпен и деликатен начин за съкровените неща в живота на човека, който помни ужасите на Втората световна война и изпитва чувство на преклонение пред подвига на всички, които загинаха или оцеляха в жестоката схватка с фашисткия звяр.

Героите са най-прости хора от последните десетилетия и в наши дни – художници, каменоделци, композитори, поети, писатели, учители, войници, журналисти, работници, обикновени хора от Пловдив, страната и извън нея.

Със своите постъпки и изразени мисли те са написали една истинска и близка ни история.

Персонажите имат обикновени животи: онези, които виждат в изправения гранитен руски войник на върха на пловдивския Бунарджик не Съветската армия – според едни освободителка, а според други не, а един обикновен и велик брат и приятел, жертвал себе си, за да спаси света от фашизма през Втората световна война. Майките от страните на бившия Съветски съюз виждат в “Альоша” своя погинал или безследно изчезнал син.

Осиротелите деца го разпознават като героичния си баща, брат или дядо. Хора от Европа и Америка го смятат за приятел на Джон или Пиер, на Анджей, Любиша или Манолис, боеви приятел на някого от своите сънародници, за които знаят или предполагат, че са воевали заедно с руснаците срещу фашизма.

Силата на въздействието на изказа се увеличава благодарение на чудесното съчетание на документализма с художествено-публицистичните интерпретации и обобщения, което е ясно отличие на автора.

Самият той е част от живата история на изпълнението, построяването и разпространението на името “Альоша” през границите, поколенията и годините като секретар на Комитета за изграждането на паметника, и освен това е и дългогодишен журналист, написал стотици статии и няколко публицистични книги.

Може би това е причината, че читателят се чувства дълбоко трогнат от близкия до сърцето му разказ за това, как хиляди граждани на Пловдив и областта, хора от цялата страна, отделят време и създават “Альоша” в трудните следвоенни години, как го наричат с това мило и близко до сърцето име, заклеват се във вярност и любов един към друг или полагат цветя пред силната му фигура. И как десетилетия по-късно не позволяват да бъде разрушен, въпреки демонстративната решимост на градските властници да отстранят паметника от лицето на града.

Авторът убеждава, че с този достойно и уважително граждански акт на защита на честното име на нашата Родина обикновените хора от града под тепетата ще останат в историята не само като строители, но и като пазители на създаденото преди тях.

Народът ни е добър и затова скоро ще забрави напразните усилия на разрушителите – привърженици на отхвърлена от времето идеологическа конфронтация и политика на разделение на нацията, които със своите безумни и безплодни действия не могат да постигнат нищо друго освен възмущение и присмех от хората днес и недоумение и срам от бъдещите поколения. Вероятно много от техните потомци няма да искат да се идентифицират с делата на своите предци.

Следвайки една от най-благородните традиции на предците ни, бихме могли да кажем, както е споменал и ханът в отдавнашните времена на основаването на българската държава: нека роденият последен си спомни за онези, които съградиха и запазиха този паметник на искрената признателност на българина към подвига и саможертвата на неизвестния войник в името на доброто. Необикновеното в една обикновена книга е онова, което я грабва, защото разказва непринудено и точно за прости, но вечни човешки ценности и така се превръща в мечта за всеки автор.

В творбата, която Васил Найденов ни предлага, виждаме може би реализирана такава мечта.

===============================

• Есето е въведение към книгата “Стои на тепето Альоша…” (ИК “Жанет-45”, 2002 г.)