В навечерието на поредната годишнина от мъченическата гибел на Васил Левски (6/18 юли 1840 – 6/18 февруари 1873 г.) отново ще отдадем почит на човека, наричан от своите съратници „…

В навечерието на поредната годишнина от мъченическата гибел на Васил Левски (6/18 юли 1840 – 6/18 февруари 1873 г.) отново ще отдадем почит на човека, наричан от своите съратници „… най-добрия ни българин“… В „сленга“ на Възраждането това значи „най-големия“, „най-заслужилия“, „истинския български патриот“! В многовековната ни история е изграден впечатляващ пантеон от държавници, духовни водачи, военачалници, революционери, поети, писатели, художници, музиканти, стопански дейци, спортисти… И все пак, „личност номер 1“ категорично е Васил Левски – олицетворението на българската воля за свобода, демокрация, национално обединение и държавен просперитет. По неповторим начин Левски обединява вярата на християнския монах с мисленето на модерния човек, военната строгост на офицера с толерантността на възрожденския учител, идеализма на революционния проповедник с прагматизма на политическия водач…

През последните години във все повече наши градове паметта на Апостола се отбелязва на 18-и, а не на 19 февруари. Време да сложим край на една куриозна грешка от 50-те години на ХХ век, която продължава да е „бетонирана“ в главите на всевъзможни административни фактори, а оттам и в общественото съзнание… Датата 6-и плюс дванадесетте дни, прибавяни за дати от XIX в. за т. нар. нов стил, е 18 февруари. Принципът за приоритета на автентичните документи е решаващ и за рождената година на Левски. Според откритите от д-р Григор Бойков османо-турски регистри Васил, синът на Иван Кунчев, е роден не през 1837-а, както „си спомнят“ негови роднини десетилетия по-късно, а през 1840 г. Този категоричен факт е разясняван неведнъж от проф. Пламен Митев и други колеги, вкл. и от мен. Не става дума за „спор между историци“, а за документирани факти, така че корекцията е задължителна.

Да се върнем към личността и делата на Левски. Не някой друг, а именно той формулира и осъществява радикалната идея за изграждането на масова вътрешна революционна организация „в Българско“ и за „революция на място“. Левски по-ясно от всички осъзнава истината, че комитетите не трябва да бъдат „революционни кръжоци“ за пропаганда и подпомагане на чети, идващи от Румъния или Сърбия, а живата тъкан на революцията.

С поетичната си интуиция Иван Вазов вярно е доловил политическата философия на Левски – в освободителната борба да бъдат впрегнати силите на цялото общество: „… всяка възраст, класа, пол, занятие…“, „… богатий с парите, учений с умът…“ В организацията, изградена само за около две години, въпреки репресивната мощ на османска Турция, на преден план са средната класа и интелигенцията – търговци, предприемачи, занаятчии, учители, свещеници, представители на модерните за епохата професии (лекари, аптекари, телеграфисти, жп служители, фотографи, книжари и др.).

От юношеските си години, когато като помощник на вуйчо си архимандрит Василий обикаля градове и села, будният младеж получава непосредствени впечатления от живота на най-широките обществени слоеве. Наред с вродения и развит през годините интелект това дава на Апостола решително предимство пред „старите войводи“ и „кабинетните революционери“. Да не забравяме и неговата свръхчувствителност към всяка несправедливост! Левски е солидарен с несгодите на „милия си български род“, но и с онези на обикновените мюсюлмани, на страдащите от деспотичния режим в Руската империя, на всеки ближен, независимо от вяра и народност. По-подробно на тези и други въпроси се спираме в книгите „Левски – другото име на Свободата“ (2017, второ издание – 2018 г.) и „Алманах. Васил Левски – стратег и творец на революцията (2023 г.).

Левски посвещава живота си на високата цел за освобождението на „Отечеството Българско“ (Мизия, Тракия и Македония) и преодоляване на вековното изоставане спрямо свободните европейски държави. И все пак, той не е заслепен от гръмките либерални послания и е непримирим към разминаването между думи и дела. В негови изказвания могат да бъдат открити виждания за стопански протекционизъм, приложени в свободна България от по-младия му последовател Стефан Стамболов. Много е писано за идеологическия профил на Левски – православен монах, същевременно строг военен ръководител, но и демократ, дори републиканец! Последното през XIX в. е необичайно за Европа, да не говорим за поробена България… Васил Левски успява да съчетае традиционните български и християнски ценности с модерните европейски идеи по естествен и „неконфликтен“ начин. За негови идейни „учители“ са сочени Иван Касабов и Любен Каравелов, контактите с които несъмнено спомагат за политическото израстване на Дякона. Не трябва да се забравя обаче, че Левски получава уроци по свободолюбие и хуманизъм още в родното Карлово, от своите учители в Стара Загора, от „невъзможния“ по своята ерудиция и отдаденост на каузата Раковски. Идеите за „свобода, равенство, братство“ са кредо за знаковите личности на тогавашното българското общество.

През годините политическите възгледи на Левски се превръщат в основа за спекулации, използвани са за политическа употреба – и от „леви“, и от „десни“,- което продължава и до днес… Привързаността на Апостола към „вишегласието“ (демокрацията) и „народното управление“ (републиката) не трябва да бъдат възприемани като безкритично копиране на тогавашните европейски идеи. Постановката за „чиста република“ е повлияна и от изконната християнска традиция, залегнала дълбоко в душата на Дякона. Той убеждава посветените в народното дело, че „… няма да бъде така в Българско…“, че свободната българска държава ще се управлява според справедливи и „свети закони“. Законът и справедливостта трябва да стоят над всичко! И това ще направи възможно братското съжителство с мюсюлмани, евреи и други етнокултурни групи. Новата българска държава трябва да бъде изградена като „… храм на правата свобода…“ – красива мечта, ако не и утопия, към която уж се стремим и днес, но допускаме да бъде тъпкана от стари и нови политически спекуланти. А именно делата на Левски и неговите съратници са най-верния ориентир за посвещаване на една кауза, за самодисциплина и лична отговорност.
Българският Апостол на Свободата е личност със световни измерения – и в това няма абсолютно никакво преувеличение. Такова е мнението и на чуждите изследователи, докосвали се до неговия живот, идеи и дела. В мисълта на Левски са споени присъщата за един вярващ човек и монах християнска и библейска мъдрост с вярата в съзидателната сила на човека: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме…“ Да не забравяме и казаното от Левски, което звучи и ще звучи винаги актуално – народът ни „… се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи…“

Христо Ботев възпява Левски като най-свидния, „един син“ на България… За Вазов подвигът му се равнява с саможертвата на Спасителя, неговият съратник Данаил Попов пише, че нацията губи „… най-добрият ни българин…“ През 1874 г., година след гибелта на Апостола, комитетът в Русе заявява: „Нашият усилен труд малко полза ще принесе, защото го няма основателят (Левски), а втори на неговото място не можем да намерим…“ Да припомним и онова, което разказва поп Минчо Кънчев за планираното освобождаване на Левски, когато, както се е вярвало през февруарските дни на 1873 г., бъде откаран с железницата в турската столица Цариград. Съзаклятниците от Стара Загора и няколко комитета в Тракия, готвещи се за акцията, водят следния разговор:

„Питам юнаците: „Като ще отървем Левски, сетне за вази как мислите?“ Отговорът на един от комитетските дейци е достатъчно красноречив: „Да отървем Левски, че ний и в Марица да се издавим, за нази е нищо. Само да освободим Левски – защото нямаме втори Левски на света!“

Истина, която е в сила и днес.