Националният празник е заплаха за…Косово

Откъде, всъщност, идва предложението за смяна на националния ни празник? Това е важния въпрос, по който нацията трябва да е наясно. Първата част от текста, който следва надолу, е откъс от изследване, което ще бъде публикувано през следващите няколко месеца под заглавие „Македония: една история в две метафори“. С това искам да кажа – и да подчертая – че не е провокиран от политическото злободневие и последното предложение за смяна на националния празник.

„…. Във връзка с руско-турската война, предварителния договор от Сан-Стефано и неговата ревизия, германският историк Щефан Трьобст излага твърдения, които имат пряко отношение към нашия въпрос:

„Няколко месеца по-късно Берлинският конгрес преразглежда тази териториална програма-максимум и предвижда само основаването на малко княжество България между Дунав и Стара планина. Въпреки това – или може би точно поради това – през 1990 българското Народно събрание отмени дотогавашния национален празник 9 септември и го замени с 3 март (който е бил такъв между 1888 и 1944). Това се случи независимо от обстоятелството, че тази дата обозначава и тогавашните български териториални претенции срещу части от днешна Гърция, Македония, Албания, Косово, Сърбия, Румъния и Турция. И докато в днешна София са популярни фланелки с очертанията на „Санстефанска България“ и надписа „България на три морета“ (включително и Адриатическо), то споменатите български съседи не са особено очаровани от избора за национален празник на днешната държава-членка на ЕС, по разбираеми причини. За да направим едно централноевропейско сравнение: какви последствия би имало, ако новообединената Германия от 1990, вместо дотогавашните 7 октомври и 17 юни [съответните национални празници на ГДР и ГФР], би избрала за свой национален празник не 3 октомври, а също като България 3 март, тоест деня на „разбойническия мир“ от Брест-Литовск 1918, който в продължение на няколко месеца беше разширил влиянието на германския Райх чак до река Дон?“

Националните празници по правило се празнуват на дата, основоположна за съответната НАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА, чийто основен принцип е „народния суверенитет“. А българската политическа нация е призната като такава с подписването на Санстефанския прелиминарен договор, член 6, в който е записано: „България ще образува автономно, трибутарно княжество, с християнско правителство и народна милиция .

Окончателните граници на Княжеството ще бъдат определени от една особена руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руската императорска войска./Не е казано от „войските на руси, украинци, финландци“ и пр.! – А.К./ Тази комисия ще държи сметка при измененията, които трябва да направи на мястото на общото трасе, за принципа на народността на болшинството жители…“

Международни актове и договори 1648-1918 г. съст. Слава Стефанова, С.1958 г. стр. 148

Основните автори на договора Игнатиев и Нелидов се е позовават негласно на чл. 3 от Декларацията за правата на човека и гражданина, който гласи: „Принципът на всеки суверенитет има за основа единствено Нацията. Никакъв орган, никакъв индивид не могат да упражняват власт, ако тя не произтича изрично от Нацията.“

Нашите евроатлантици ни предлагат да заменим 3 март с 22 септември 1908 г. – тогава била обявена независимостта на България. Но трябва да сме точни и да сме наясно с последиците на така постигнатата независимост – на 22 септември княз Фердинанд обявява българското автономно княжество за „царство“, като цялото правителство пази подготовката на този акт в тайна от Русия. В манифеста не се споменава „принципът на народността“, Фердинанд обявява преди всичко своята „царска“ независимост – като историческа форма на власт „царството“ е власт, дадена от бога и упражнявана от наместник – цар.

Не е достатъчно обаче да се обявиш за „цар“, макар че някои историци-медиевисти са ни приучили да мислим така: това трябва да бъде признато – в този случай от сюзерена, турския султан. А той не искал да направи това. Отношенията между двете страни се изострили, а Великите сили заели или двойствена, или неблагоприятна позиция спрямо България. Тогава Русия предложила споразумение: за компенсация да изплати на Турция 125 млн. лева, което й позволява да погаси за кратко време дължимата на Русия военна контрибуция. Англия, която по това време е вече в „сърдечно съглашение“ с Русия, посъветвала Турция да приема това „твърде изгодно за Портата“ руско предложение.

В крайна сметка Турция прави това, което е изгодно за нея, а не за Австро-Унгария – приема руското предложение. И знаете ли на коя дата е бил изработен българо-турския протокол, формално подписан месец по-късно? На 3 март 1909 г. Нека евроатлантиците празнуват като национален празник датата, на която с този протокол Турция фактически признава независимостта на „Царство България“ и царската титла на Фердинанд, както и Брест-Литовския мирен договор, „разширил влиянието на Германския райх чак до река Дон.“ Така ще имат двоен празник, който да им напомня за Букурещкия и Ньойския договори: и двата са последица от „независимостта“ на Фердинанд и благоволението му към русофобите, които с лекота манипулира, за да вкара България в две поредни НАЦИОНАЛНИ КАТАСТРОФИ.

Следвайки съображенията на Щефан Трьобст, други родни евроатлантици предлагат да изберем за национален празник денят на който е приета Търновската конституция – 16 април, тоест, да прегърнем идеята на Хабермас за „конституционния патриотизъм“. Но пак възниква проблем: за да се появи конституцията, трябва преди това генерал Радецки да пристигне навръх Балкана – „със гръм“; и след това да бъде подписан Санстефанския прелиминарен договор. Освен това, критикът на нашата национална памет Щефан Трьобст, не е някакъв самотен пацифист – той е говорител на историята, така да се каже, – на историята на Германия, предизвикала най-жестоките войни в историята на Европа..

Смущаващото тук е, че интересът към България от страна на Германия в миналото е свързан именно с войните. В едно кратко изследване по този въпрос българската историчка Антоанета Римпова го онагледява с графика, която коментира така:

„Както се вижда от графиката, интересът от германска страна към проблемите на българската история и култура постепенно се засилва след 1878 г. и достига първата си макар и слабо изразена връхна точка през 1886 г., когато вниманието е привлечено от България непосредствено след Съединението на Княжество България с Източна Румелия и успешния за България край на Сръбско-българската война. След известен застой в навечерието и хода на Първата световна война, особено след намесата на България на страната на германското оръжие, културнополитическия интерес на Германия към България взривно нараства и броят на публикациите достига несравними с довоенния период размери. След разгрома на Германия във войната интересът към България рязко спада. Същият процес се повтаря и в годините на Втората световна война, когато експанзията на германския империализъм се насочва отново към Балканите. Нацистката власт стимулира много по-активно дейността по популяризиране в Германия на знания за България и мащабите на публикуване са далеч по-големи в сравнение с периода на Първата световна война. През 1941 г., годината на присъединяването на България към Тристранния пакт, публикациите в германската литература върху българската история и култура достигат рекордния брой 200. След обрата в първоначалния ход на войната те бързо намаляват.“

Антоанета Римпова – „Историята и културата на България в германската литература /1878-1944 г.“ В: „Втора национална школа на младите историци“, С.1981 г.

Римпова посочва един особено любопитен факт. По време на Първата световна война известният германски политик Фридрих Науман „присъединява“ България към т. нар. „Средна Европа“. През 1915 г. той публикува книга със заглавие „Средна Европа“. В качеството си на депутат в Райхстага и председател на Работния съвет за Средна Европа, Науман добавя специална глава към книгата си след намесата на България във войната. В този си вид книгата излиза през 1916 г. под заглавие „Средна Европа. България и Средна Европа“ и сега се изтъква приноса на българската държава в изграждането на „средноевропейско-българската общност“. Така българи и германци воюват в „европейската война“ като „братя по оръжие“. Има пропагандна картичка с такъв надпис, на немски език./ През Втората световна война – също, рамо до рамо с Германия. А и в момента България е на „три морета“ – като член на антируското военно обединение на няколко натовски държави, за благозвучие наричано „инициатива“. Следващата стъпка на русофобите ще бъде да вкарат България в поредната война против Русия в съюз с Германия.

Слабо утешение за нас е това, че от края на Първата световна война до днес мощната икономически и военно Германия от края на XIX и началото на XX в., с нейната велика научна и художествена култура, е водена за носа от англо-американските геополитически стратези. Към края на ПСВ военно-политическият елит на Германия наивно се доверява на Уудро Уилсън, който обещава, че ще бъде сключен справедлив мир, без анексии и тежки репарации. Но, както добре знаем, става точно обратното, а на всичко отгоре в чл. 231 и чл. 232 от Версайския договор Германия поема цялата вина за войната. По-късно ген. Лудендорф оправдава поведението на германския военно-политически елит с „предателството“, извършено от българите, което провокира бившия адютант на ген. Жеков – Лука Малеев да му отговори с книга под заглавие „Лудендорф клевети!“. В нея той опровергава твърденията на Лудендорф, че войската ни била лоша и лошо командвана, че само германските щабове и малки части са проявили активна дейност, че войниците ни били подкупени от съглашенско злато, за да извършат „предателство“. „Между всичките клевети на Лудендорф – гневи се Лука Малеев – тази за българското предателство поради користолюбие, е най-тежката, на обидната и за народа, и за войнството ни!“

Лука Малеев – „Лудендорф клевети!“, С. 1931, с.35

Оправданието на Лудендорф е опровергано от последвалите събития – благодарение на Запада и без каквато и да било българска намеса, Германия е докарана дотам да бъде командвана като рота войници от един вманиачен ефрейтор, избран от властните елити заради способността да си въздейства на германските „маси“.

Що се отнася да българската „заплаха“ за нейните съседи, включително и за Косово /!/налага се да кажа и следното: проектирането на каквито и да било презумпции и асоциации в един изолиран емпиричен факт е некоректно – 3-ти март, Шипка и Балканът образуват единен символен комплекс, залегнал в ОСНОВАТА НА НАШАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ

Националната идентичност е в историята: нашата история, преработена в култура, е нашата идентичност. Ето само няколко примера, с които ще илюстрирам това твърдение:

Добри Чинтулов: Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня

С тръба зове свойте братя: „Всички на оръжие!“…

Христо Ботев: Настане вечер, месец изгрее

Звезди обсипят свода небесен,

Гора зашуми, вятър повее

Балканът пее хайдушка песен…

Иван Вазов: И днес йощ Балканът, щом буря захваща

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща,

славата му дивна като някой ек,

от урва на урва, от век на век…

Пенчо Славейков: С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив,
възправя се далеч Балканът горделив
в хайдушкия си блян унесен и забравен…

С намръщено чело Балканът стене, шуми, пее. Той е нещо като древногръцкия Космос, нещо живо и одушевено. Център на българското историческо битие, „образът на стария Балкан се издига със значение и сила, които не са достатъчно познати, а още по-малко заслужено оценени“, казва Петър Мутафчиев.

И накрая – да си спомним припева на държавният ни химн.“

––––––––––––––––––––––––––––-

Тези дни русофобите подхванаха поредната си акция, която е очевидно недомислена, като всичко, което са предприемали те в историята ни. Убеждават ни, че за да станем „европейци“, трябвало да „изчистим“ историческата си памет от „двусмислени“, според тях, паметни събития , които „разделяли“ българите. Предлагат ни различни „заменки“ за 3 март, включително и 24 май. Най-убедителният аргумент според тях е, че средновековна България имала своя принос към „християнската“ цивилизация и даже към европейското Просвещение. Но не споменават думата „православие“! Затова не се досещат, че няма по „двусмислен“ празник /като символично време-пространство, а не като конкретна дата/ от 24 май – той е едновременно наш, национален, и празник на православно-славянската цивилизация, /а в определен историко-културен аспект – и на чехи и словаци/. Защото дейността на Св. Константин-Кирил и Св. Методий не е обвързана с „българското слово“, а с християнското Слово /Бог-Слово, Исус Христос/. Тя е израз на имперската идеология, чиято конкретна политика е характеризирана от Арнолд Тойнби като „лингвистичен либерализъм“. Както знаем, този „либерализъм“ защитава Св. Константин-Кирил, позовавайки се на ап. Павел. Нека подчертаем тук, че средновековната българска народност се формира на религиозна основа, а не на етно-езикова, расова или териториална. Друг начин за формиране на единна народност при изключително разнородния етно-езиков конгломерат в Югоизточна Европа няма. Дори оскъдните данни за езика на т. нар. прабългари /инвентарните надписи/ го представят като хибриден език./“Неизвестен език, примесен с тюркски технически термини“, според френския тюрколог Ж. Дени./

В политически аспект основоположник на православно-славянската цивилизация е княз Борис Първи. Нейните политически центрове са били последователно Плиска, Преслав, Киев, Търново, Москва и Петербург. Съвсем не случайно Русия възстановява българската държавност. Това е нейният първостепенен “имперският интерес“: да възстанови правата на българите като носители на ценностите, разпространявани от първоначалното, „никейското“ християнство, кодифицирано в Никея /325 г./ и Константинопол /381 г./. Освобождаването и консолидирането на православните християни е задължителното условие за полагането на каквито и да било геополитическите цели по-нататък. Буквоедите, които дефинират славянската азбука като „българска“, не се досещат и за това.

Тук следва да покажем в какъв исторически момент, в чий геополитически интерес и – забележете! – с какъв аргумент един министър побългарява не само азбуката, но и самите солунски братя. През май 1942 г. , тоест, преди победата на червената армия при Сталинград, проф. Борис Йоцов, в качеството си на министър на образованието, произнася реч по радиото, в която нарича Кирил и Методий „великите българи от Солун“, и твърди, че „под хоругвата на Кирила и Методия българският народ „се нарежда като равноправен член на семейството на европейските народи“. /подч. от мен – А.К./ Поанта в края звучи патетично и ентусиазиращо, но всъщност – днес това го знаем много добре – зловещо. Българския народ, казва проф. Йоцов, “съчетава мистично в своята душа кръста с меча“; и с „Божията искра в душата си, с оная искра, която така буйно се е разпламнала в душата на Кирила и Методия, той е готов да прелети през бури, да мине над пропасти, но винаги само напред и нагоре, за да изпълни определената му от Провидението мисия в света.“

Сп. „Училищен преглед“, г.1942, кн.5-6, с.582

Как „прелетя“ българския народ през „бурята“, натоварен с „мисията на Провидението“ /!/ и как се приземи е много добре известно – с окупация, наложена не по с еднолично решение на Сталин, а с политическата воля на трите Съюзени сили – СССР, САЩ и Великобритания. На последните две държави България бе обявила война на 13 дек.1941 г. Ето как е регистриран в протокола на Народното събрание онзи момент от речта на проф. Богдан Филов, с която той обявява войната:“…българското правителство, в изпълнение на задълженията си по чл. 3 от Тристранния пакт, реши вчера, на 12 т. м. също така да скъса дипломатическите отношения със Североамериканските Съединени Щати и да обяви положение на война с тази държава, както и с нейната съюзница Англия. (Всички народни представители стават прави, викат многократно мощно “Ура” и бурно и продължително ръкопляскат. Стават прави и пълномощните министри на Германия г-н Бекерле и на Италия г-н граф Маджистрати, заедно с всички присъстващи в дипломатическата ложа. Народните представители се обръщат към тях и  ги акламират с бурни ръкопляскания. Овациите траят няколко минути, през което време пълномощните министри поздравяват с вдигната ръка)

file:///C:/Users/User/Downloads/2014040811372913121941_21-1.pdf

Петко Стайнов иска думата, като удря по банката, но председателят на Събранието Христо Калфов не му я дава. Никола Мушанов прави същото – резултатът отново е нулев. Тогава Мушанов се провиква: „Г-Председателю! Искам думата! Вие глух ли сте!…“. Изпълняващият „мисия на Провидението“ Хр. Калфов обаче продължава да се прави на глух и „вдига“ заседанието. /Това са последните от протокола/.

След по малко от три години става пределно ясно какво се случва, когато тези, които са се докопали до властта с помощта на „Провидението“, се правят на глухи: България остава под контрола на СССР съгласно прословутите проценти на Чърчил, който не иска да си има работа с такива политици като българските. Казал го е ясно само два месеца преди да направи предложението си пред Сталин:

„Три пъти хвърляна във война на грешната страна от нещастни и престъпни политици, които изглежда са вечно на разположение за съсипване на страната си, поколение след поколение, три пъти през живота ми тази нещастна България подлагаше селското население на всички мъки на войната и наказания на поражението…“

Маршал Лий Милър – „България по време на Втората световна война“ http://librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=4128&Itemid=1000, посетен м. юли 2021 г.

И по време на тоталитарния режим е вдигнат паметникът на Съветската армия като последица от това, че политиците, които е трябвало да чуват гласа на само на опозицията, но и на целия български народ, са се престрували на глухи. Хубаво е това да не го забравят и за миг онези, които днес са готови да се позоват на задълженията си чл. 5., поети, за кой ли път, без да бъде питан българският народ.

Добре би било да започнем да правим това, което не сме правили досега – да си вземаме поука от историята. Преди да се вземат решения, проблемите да бъдат оглеждани търпели от всички страни. Да си дадем сметка за реалностите на различни нива.

Първо, националната идентичност не е филологически, а ценностен и исторически проблем: турците използват латиницата, но не са европейско-християнска, а мюсюлманска нация. Същата е самоидентификацията и на славяноезичните мюсюлмани на Балканите. Не езикът е бариерата, която не допуска „претопяването на българите в Османската империя“, както ни внушава Тони Николов, а православната вяра – това го знаят и учениците в основното училище, но Тони Николов се преструва, че не го знае. Франкофонът Николов се образовал във Франция, в „групата на Жак льо Гоф“, както самият той се е представил. Но изглежда, че е седял на последния ред и не е чул когато Жак льо Гоф се позовава на друг френски историк със следните думи: “Повече от всякога са верни думите на Андре Льороа-Гуран:…“Традицията е биологически толкова необходима за човешкия вид, колкото генетичната обусловеност за обществото на насекомите: етническото оцеляване е свързано с рутината, диалогът, който се установява, поддържа равновесието между рутина и развитие, като рутината символизира необходимия за оцеляването на групата капитал…“; и.т.н.

/Жак льо Гоф – „Съвременният прелом в паметта“, в:“Духът на „Анали“, С. 1997 г./

И още нещо, не само важно, но и актуално. На кирилица пишат и съседите ни от запад, които се самоопределят национално като македонци. Ще водим ли война с тях за собствеността върху „денят на Кирил и Методий“?; и готови ли са русофобите да се бият на първа линия? Най-важното в такъв случай е, че не знаем на кого ще помагат американците. Предполагам, на „жертвата“ – Северна Македония.

На второ място, важно е да сме наясно кой и защо днес използва като аргумент „националната идентичност“. Особено загрижен за националната ни идентичност, например, е „експертът“ по всичко Огнян Минчев. На бившия асистент в катедра „Научен комунизъм“ на Софийския университет обаче му е сбъркано понятието за „национална идентичност“. В него прозира концепцията на Маркс и Ленин за нацията: тя се раждала в борбата против „игото на империализма“ /на „руския империализъм“, естествено/, за тържеството на „пролетарския интернационализъм“. Трябва само да заменим пролетарския интернационализъм на Маркс и Ленин с либералния глобализъм на Рокфелерите и духовните синове на Троцки – американските неоконсерватори – за да разберем какъв е „националния идеал“ на Огнян Минчев и на останалите евроатлантици с марксистко-ленинска закваска.

Следователно, българските евроатлантици трябва първо да си преговорят „Националната идентичност“ на Антъни Смит, а след това да се консултират с внука на цар Фердинанд. Читателя сигурно си спомня, че преди две-три години Симеон каза: „На българите чипът им е сбъркан“. Той не пожела да обясни какво има предвид, но е ясно, че в случая „чипът“ означава „колективната памет“. Именно в пространството на колективната памет се осъществява връзката между колективната културна идентичност и модерната държава: когато исторически формираната културна идентичност бъде свързана с модерните принципи за политическо организиране, с народния суверенитет на първо място, се получава „националната държава“. Оттук нататък държавата хомогенизира колективната културна идентичност вече като „национална историческа памет“. Особено важна, с нищо незаменима е ролята на държавата тук, в историческото пространството на Османската империя, произвела изключителна, неприсъща за Запада религиозна, етническа и езикова хетерогенност. Но държавата не може да хомогенизира националната памет против историята, против исторически формираната културна идентичност. Всяко усилие „против“ само фрагментира националната идентичност, създава бъркотия в „чипа“, тоест, че нацията се разпада.

Ако допуснем, че нашите евроатлантици са достатъчно компетентни по проблемите на нацията, защо повече от три десетилетия не спират да бърникат в колективната памет на българския народ? Отговорът на този въпрос включва и нещо, което всички знаем – защото им плащат. И за да изпълнят пропагандните поръчки, платените клакьори на глобализма не се притесняват да ни пробутват откровени лъжи. Например, същият „експерт“ по всичко Огнян Минчев като „демократ“ и „плуралист“, който уважава нашето право на избор, ни предлага няколко дати за национален празник, между които и 22 септември, разбира се. И пише следното:
„Независимостта на България на 22 септември е също толкова легитимна дата – макар и не толкова вълнуваща. На този ден княз Фердинанд се обявява за „Цар на Българите” в отговор на анексията на Босна и Херцеговина от Хабсбургите. Ако Виена може да нарушава Берлинския договор – и България може (вече) да си го позволи.“

https://epicenter.bg/article/Ognyan-Minchev–24-may–Denyat-na-Balgariya/321637/11/0, 30 юли, 2023

Хубаво е, че сме имали такава приятелка в лицето на Австро-Унгария! Лошото е, че „експертът“ Огнян Минчев лъже, и – което е още по-лошо – лъже напълно съзнателно. Фактологическата и политическа истина е, че по предварителна договорка първо Фердинанд обявява манифеста, а на други ден Австро-Унгария се възползва от създадения прецедент и анексира Босна и Херцеговина. Можело е независимостта да бъде обявена на друга дата, както е съветвала Русия, защото ако България първа наруши Берлинския договор, това би усложнило признаването на извършеното. Но Фердинанд избира тази, защото на 23-ти септември изтичал мандата на дунавската империя за 30-годишната окупация на Босна и Херцеговина, определен от Берлинския конгрес. С две думи, българското правителство прави услуга на Австро-Унгария, а не обратно.

Защо „експертът“ Огнян Минчев лъже без да му мигне окото за нещо, което всеки може да провери в Уикипедия? Защото тази лъжа е изпълнение на „генералната линия“, начертана пред нашите евроатлантици, а тя е – пишейки по всяка тема и проблем, да внушават, че световното зло идва от Русия и само от Русия, а Западът е населен само с благодетели и миротворци. Решавайки по този начин фундаменталния метафизически проблем за „доброто“ и „злото“ заедно със своите „братя по оръжие“ от Запад, почти всички евроатлантици или най-безочливо лъжат, или съчиняват манипулативни текстове, с подбрани „исторически факти“, извадени от своя контекст. Най-често лъжат за позицията на Русия след Съединението – тя била подтикнала Сърбия да ни нападне. Би трябвало да са чели „Строителите на съвременна България“; и би трябвало да знаят, че през 1881 г. между Австро-Унгария и Сърбия сключена конвенция; че идеята за компенсация на Сърбия е на австро-унгарския външен министър граф Калноки. И би трябвало да помнят думите на граф Кевенхюлер, отправени към княз Батенберг: „Аз съм длъжен да заявя на Ваше Височество, че по пътя за Ниш вие ще срещнете войските на Австро-Унгария“. /с.675/ Ако не са чели избирателно, би трябвало да са срещнали и следните думи на Симеон Радев: „Обявяването на войната беше посрещнато от руското общество с голямо негодувание. Генерал Черняев повърна на Милана ордена „Таково“ – I степен, който той му бе дал в 1876 г. Отвред против Милана се чуваха проклятия. „Каин да бе станал от гроба, не би могъл да намисли нещо по-позорно“… /с. 630/

Каквото и да си въобразяват днешните българските „мисионери“, с лъжите и манипулациите си само доказват отново и отново, че се отличават не със своята компетентност или висок морал, а с едно специфично българско „качество“, което, философът и национален идеолог от 30-те и 40-те години на ХХ в. Найден Шейтанов нарича „гумогръбначие“./В „Духът на отрицание у българина“ – много полезно четиво за русофобите, които бягат от себепознание както дяволът бяга от тамяна./

Българските евроатлантици правят и несъзнавани грешки. Изглежда, те идват оттам, че не са много наясно и с т. нар. „евроатлантически ценности“, които уж изповядват – бъркат ги с „повелите“ на олигархично-плутократичния елит на САЩ. Базовата евроатлантическа ценност е „обществения договор“. Неговият основен принцип бащата на тези ценности Джон Лок формулира в „Два трактата за управлението“ така:“ Когато някакъв брой хора са създали чрез съгласието на всеки от тях общност, те са направили тази общност едно тяло, с власт да действа като едно тяло, което се осъществява единствено чрез волята и решението на мнозинството…действието на мнозинството се смята за действие на цялото и, разбира се, определя властта на цялото, която според закона на природата и разума принадлежи на мнозинството…Всичко това се извършва единствено чрез споразумение между хората да се обединят в едно политическо общество, в което се състои целият договор, който съществува или би трябвало да съществува между личности, създаващи или встъпващи в държава“.

Съгсално „закона на природата и разума“, мнозинството българи избраха през 1991 г. Велико народно събрание, което узакони 3 март като ден-символ на модерната ни национално-държавна идентичност /чл.154 от КТ/. Откъде-накъде днес някакво сбъркано малцинство с дълбоко профанизиран дух и напълно лишено от воля за идентичност ще определя живота ни?! Ако позволим на когото и да било да руши устоите на националния ни живот, ще се окаже, че дядо Славейков е бил прав, когато с дълбоко огорчение е възкликнал: „Не сме народ, а мърша!“

pogled.info