Преди няколко месеца общественото внимание беше концентрирано около трагичния случай „Петрохан“, самоубийствата и/или убийствата на шест човека почти едновременно. Вниманието беше концентрирано около даренията, които е получила странната екологична организация на „лама“ Ивайло Калушев, а основните версии за престъплението бяха в посока ЛГБТ и педофилия, като не се обърна достатъчно внимание на „екологичния характер“ на неговата неправителствена организация.

По същия начин мнозина българи тънат в неведение и си задават въпроси за други „зелени“ НПО, на които не получават отговори. Примерно, не става ясно защо се отделят огромни суми за броене на бръмбари и мечки, за наблюдения на комари и други подобни глупости, които очевидно не изискват тези огромни ресурси. Освен проекти, които финансира Европейският съюз, въпросните организации са бенефициенти и на различни уж благотворителни структури или пък на много богати хора, които уж са „филантропи“ – даряват средства за благородни каузи.

Всъщност, истината е малко по-различна и е свързана с изнамирането на „зеления бизнес“ още във времето, когато държавата на благоденствието и високия жизнен стандарт на хората в Западна Европа и САЩ правят модерни екологичните каузи. Става въпрос за 60-те и 70-те години на ХХ век. Още тогава „предприемчиви капиталисти“ започват да създават „еколози“ и „екологични“ организации и то по начин, който им позволява бързо да акумулират значителен финансов ресурс.

База за подобно развитие са американските традиции в лобизма и неправителствените организации, които след края на Втората световна война се развиват като пропагандна машина срещу комунистическата заплаха. Бързо се развиват екологичните инструменти за „черен ПР“ по темата „мръсни производства“. Много скоро освен корпорации, които се занимават с тежка химия и производство на оръжия, обект на такъв тип атаки стават дори компании като „МакДоналдс“.

Едва ли през втората половина на миналия век има по-големи или по-малки фирми, които да не могат да бъдат атакувани за замърсяване на околната среда. Но с течение на времето и с развитието на „зеления бизнес“ все по-малко има значение коя компания е реален замърсител. Все по-важно става коя компания е готова да си плаща, за да не бъде атакувана от „зелените“, а още по-голямо значение придобиват фирмите, които са готови да финансират мръсна, очерняща кампания срещу своите конкуренти.

Удобството на този тип зелени НПО е, че плащането за „мръсни поръчки“ може да мине съвсем легално като „дарение“ за някаква много благотворителна екологична кауза – броене на мечки, делфини или комари. По-специфични за България са кампаниите срещу презастрояването в курортите, за запазване на някакви девствени плажове или пък срещу изграждането на нови курортни зони.

Разбира се, че за последните кампании има резон и наистина мнозина българи се вълнуват от този тип проблеми. Но в бедната ни страна има много други и далеч по-големи проблеми на хората – бедност, ниски доходи, лоши пътища, закриване на училища и болници. По някаква причина с тяхното решаване никой не се занимава, медиите не им обръщат такова внимание, но най-важното е, че формалните организации, които са ангажирани да се борят за тези каузи, не получават финансирането, на което могат да разчитат „еколозите“.

Най-често зад кампания за спиране на презастрояването в някакъв курорт стоят фирмите, които вече са го презастроили и не искат да имат конкуренция, за да поддържат по-високи цени и пълна заетост. Последното е критично важно предвид това, че в България са къси както летният, така и зимният туристически сезон.

Но курортните еко войни са дребни и за дребни суми на фона на това, което се развива в енергетиката в България и Европа. Европейският съюз е единственият световен икономически център, който води яростна борба срещу въглеродния отпечатък. Фактът, че Европа реално е сама в тази битка, прави цялото усилие безсмислено. Ако то обаче продължава, явно зад това стоят интереси, но не екологични, а най-вероятно финансови.

За какво става дума и какво общо имат българските „еколози“?

Ако утре ЕС вземе решение за премахване на въглеродните квоти, автоматично цената на тока от българските ТЕЦ ще падне с около 100 евро на мегаватчас и това ще предизвика общ спад на цената на тока в България и целия регион. Основният удар от тази промяна ще претърпят притежателите на фотоволтаични мощности, защото цялото им производство ще стане нерентабилно.

Същото важи и за инвеститорите в системи за съхранение на енергия, т.нар. „батерии“. Една такава радикална промяна също няма да е безобидна за икономиката, тъй като тези инвестиции са правени много често на кредит. Ако се окаже, че са лоши, ще загубят и банките заедно с преките собственици.

В България, както и в много други държави на ЕС, в тези уж чисти технологии са инвестирани огромни средства. Без протекциите, които в момента те имат, вероятно след фалита на „влезлите“ в сектора инвеститори може да последва и финансова криза. От друга страна обаче, запазването на правилата, както досега, може да срине европейската индустрия. Интересите в едната и в другата посока са много силни, става дума поне за стотици милиони в България и направо за стотици милиарди на европейско ниво.

И тук идва ролята на еколозите. Във войната за обществено мнение и политическо влияние, от което зависи кой ще спечели и кой ще загуби едни милиарди, средствата, които се отделят за НПО-та, прокарващи такова влияние са огромни. Тръгна дебатът за „зелената сделка“, ролята и за настоящата инфлация, която е огромна, и търсенето на някакво решение – корекция или дерогация за въглеводородите.

Веднага се намери зелено НПО, при това международно, което да ни припомни как един ТЕЦ замърсява околната среда и как точно той трябва да спре, независимо, че за въздуха няма граници и ние търпим ефекта от въглеводородите на целия свят. Разликата е само, че плащаме много за ток и ставаме неконкурентоспособни.

Но в настоящата зелена атака има и особен балкански привкус, свързан с войната в Близкия Изток. Затварянето на Ормузкия проток влияе много сериозно на цените на природния газ и респективно на тока, който произвеждат румънските и гръцки газови централи. Казано просто, много скоро може да имаме такива цени, че нашите ТЕЦ да станат конкурентоспособни даже и с въглеродната надценка.

Този проблем веднага е стимулирал „алтруизма“ на всякакви загрижени за природата „филантропи“, които от всички проблеми на региона изведнъж са се сетили, че най-голям е горенето на въглища. Докато нашите ТЕЦ стоят затворени и ние плащаме скъпия ток, както на енергото, така и в надценките на всички други стоки, едни еколози ще получат отново своите 30 сребърника за броене на делфини, мечки и комари. Както в почти всички случаи преди „Петрохан“, най-вероятно няма да разберем, че са дадени такива пари.

Още по-вероятно е да не научим как въпросните „филантропи“ имат инвестиции за десетки, а някои сигурно и за стотици милиони във фотоволтаични централи или във втечнен газ. Печалбата от тези инвестиции ще я платим ние. Но това няма да спре глобалното затопляне, нито ще направи природата ни по-чиста.

Доц. Тодор Попов специално за Краля на Мрежата

Материалът От Петрохан до Грийнпийс – борци за чиста природа или „зелена мафия“? е публикуван за пръв път на Краля на Мрежата.

Не бъди безразличен ! Сподели статията с твоите приятели

Народ

Сподели сайта, ако ти харесва. Благодарим ти !