Как СССР се кара със САЩ: историята на създаването на НАТО

На 4 април 1949 г. във Вашингтон е създадена Организацията на Северноатлантическия пакт, известна още като НАТО.

Създаването на военен съюз в Европа под егидата на САЩ среща съпротивата на местните велики сили – Великобритания и Франция. СССР от самото начало възприе подобни действия като опит за отприщване на война срещу него. От негова страна това ще доведе до създаването на Организацията на Варшавския договор (СТО) през 1955 г. Вашингтон трябваше да задейства „плана Маршал“ и да окаже силен натиск върху европейските съюзници, за да дадат възможност на НАТО.

При какви условия беше създаден НАТО?

Краят на Втората световна война европейците посрещнаха, както се казва, хвърляйки шапките си нагоре и викайки „Ура, мирът най-накрая дойде!“ Всички бяха уморени от войната и през 1945 г. мнозина смятаха, че сега, след смъртта на десетки милиони хора и основаването на ООН, кървавият бедлам е приключил безвъзвратно.

Наивници – светът беше изправен пред нова , студена война, където липсата на военни действия в Европа не изключваше много военни конфликти в други части на света. В началото на 21 век се оказа, че те взеха повече жертви от последната световна война.

Началото на глобалния конфликт между СССР и САЩ обикновено се датира от 1946 г., когато бившият британски премиер Уинстън Чърчил произнася своята реч във Фултън. Той въведе и концепцията за „Желязната завеса“, която беше твърдо прикрепена към политиката на Съюза в Източна Европа и по отношение на собственото й население.

Но в този момент, дори в Съединените щати, речта на британците до голяма степен се възприема почти като „хиполакомия“. Чърчил, казват те, иска да се върне в голямата политика, след като провали лейбъристките избори през 1945 г. Освен това Вашингтон знаеше, че Лондон и Париж вече усилено се готвят да сключат военен съюз . И това, меко казано, не се хареса на президента на САЩ Хари Труман. Той имаше свои собствени възгледи за Европа, в които не се предвиждаше независимостта на съюзниците.

„Но защо всъщност други страни, големи и малки, включително силите, които поеха основната тежест на борбата срещу нацистка Германия, сега трябва да плащат за участието на Америка в световните дела, като се отказват от независимостта на тяхната политика?“ 1945 г. ръководител на Съветския съвет дипломация Вячеслав Молотов с американския си колега Джеймс Бърнс.

Позицията на СССР по този въпрос беше проста – той създаде буферна зона в Европа пред границите си с правителства под негов контрол . Той нямаше намерение да се намесва в тези работи. Съюзът лежеше в руини, възстановяването му отне много усилия и друга световна война можеше просто да го унищожи.

Но от 1947 г. ситуацията започва драстично да се променя. От размяната на страхотни ноти и взаимни обвинения в подривни действия, САЩ преминаха към пряко финансиране на военните програми на своите потенциални съюзници, огласиха „плана Маршал“ и се опитаха да разделят просъветския лагер.

Как се скараха СССР и САЩ

Веднага след Втората световна война Европа отново я сърба „бурето с барут“. В Гърция имаше гражданска война, в която Обединеното кралство и САЩ взеха страната на десните националисти и бивши фашистки колаборационисти. Първоначално СССР се престори, че се оттегля. Но комунистическа Югославия, начело с Йосип Броз Тито, заля по всички азимути.

Белград започва да настоява Италия да върне Триест и част от областта Венето. С Албания през 1946 г. и България през 1947 г. се сключват де факто отбранителни съюзи, които според Атина, Лондон и Вашингтон са насочени директно срещу Гърция. Тито помагаше на гръцките комунисти. Имаше слухове, че България и Югославия имат планове да създадат независима Македония от част от териториите на Гърция . Страната трябваше да бъде комунистическа и да се присъедини към приятелското семейство на съветските народи.

От своя страна СССР притиска Турция, като иска от нея бази за Черноморския си флот. През 1945 и 1946 г. в Закавказкия военен окръг се провеждат големи учения. На Анкара беше дадено откровен сигнал, че е по-добре да направи отстъпки. В същото време СССР започва да иска под наем част от някакъв гръцки остров. Да, и под базата на Черноморския флот.

Подобни действия не добавиха реципрочност към вече пропуканите отношения между бившите съюзници в Антихитлеристката коалиция. Лондон и Вашингтон се страхуваха от укрепването на Москва в Средиземно море, достъпа до Атлантическия океан и създаването на бази в Близкия изток и Северна Африка. Ако СССР беше действал успешно в тази насока, Европа щеше да се откаже да бъде покрита от „червени пояси“ от изток и юг. А в Италия и Франция имаше огромни комунистически партии, които не добавиха увереност на САЩ в стабилността на тези правителства.

На 12 март 1947 г. президентът Труман се обръща към Конгреса с послание „За политическата ситуация в Гърция и Турция“. Името, както се казва, не предвещаваше нищо. Но в действителност президентът на САЩ формулира нова външнополитическа доктрина за сдържане на СССР. Отначало само на Балканите, а след това – и в целия свят. Бъдещите съюзници в НАТО получиха 400 милиона долара за „сдържане на комунизма“ и „защита на свободата“.Труман директно заяви, че необходимостта от „борба за демокрация“ може да изисква най-строги и сурови мерки.

Посланието идеално падна върху антикомунистическите настроения, които от 1945 г. активно се „култивират“ от Демократическата партия. Отначало Комитетът за неамерикански дейности се зае с културната сфера и започна погрома на Холивуд. След това преминаха към клевета на „рузвелтовите кадри“, които, по мнението на републиканския конгрес, провеждаха твърде мека политика спрямо СССР. Почвата за експанзия и сблъсък със Съюза се създаде само за две-три години.

През същата 1947 г. Съединените щати решават да не изтеглят войските си от Европа, въпреки че според решението на съюзническите конференции вече трябваше да го направят. В Либия, която тогава беше колония на Италия, американците ще получат военна база в района на Триполи. Това, което СССР планира и не можа да направи, САЩ ще изпълнят превантивно в нарушение на всички споразумения.

Как се реши кой да оглави новата антикомунистическа коалиция

Съединените щати трябваше да побързат, тъй като техните европейски съюзници вече бягаха в челните редици на „ограничаващия комунизъм“. Освен това те искаха да се справят без Вашингтон, което категорично не харесваше на последния.

Франция, разчитайки на неуспешния междувоенен опит, реши, че е необходимо да изгради военни отношения с доказани съседи. И не от някакви неразбираеми лимитрофи, които в момента са минали под мишницата на СССР.

На 4 март 1947 г. Париж и Лондон подписват Дюнкеркския съюз – френско-британския договор за съюз и взаимна помощ за срок от 50 години. В случай на нападение срещу един от подписалите, другият трябваше незабавно да му се притече на помощ. Много символично е, че споразумението е подписано в Дюнкерк, откъдето британската армия бяга на островите през 1940 г. Договорът, така да се каже, трябваше да подчертае, че тази ситуация никога няма да се повтори.

Но тук се намеси географията. Стана ясно, че не може без Белгия, Холандия и Люксембург. Всъщност, във всеки случай, преди да атакува Франция, „потенциалният противник“ ще трябва да атакува и тези страни.

Нападение по море срещу Великобритания беше изключено, но на сушата, както смятаха в Париж, Франция имаше два опасни противника – на първо място Германия и на второ място СССР. Доктрината Труман, формулирана през 1947 г., която нареди сдържането на комунизма, беше третирана хладно в Париж.

На 17 март 1948 г. е подписан Брюкселският пакт между Великобритания, Франция, Холандия, Белгия и Люксембург. Съветската преса го нарича „Западен съюз“ и директно заявява, че е насочен срещу СССР.

Като цяло е вярно, тъй като ръководителят на британското външно министерство Ърнест Бевин, докладвайки на правителствено заседание за подготовката на Брюкселския пакт, каза, че е направил препратка към антигерманската ориентация, за да избегне „недоразумения с Русия“. Но още на 4 януари 1948 г. той също заявява, че по принцип е необходимо да се обмисли включването на Германия в западноевропейските структури за обща сигурност.

Като начало Великобритания и САЩ решават да обединят двете окупационни зони в „Бизония“. По обичайния начин никой нищо не пита СССР. Тогава те започнаха да канят Франция в „Бизония“, за да получат „Тризония“ – сякаш единна Западна Германия.

Париж се съпротивлява, тъй като не му се усмихва да получи на източните си граници „традиционен“ враг за 19-20 век. Тук беше необходим „планът Маршал“, който САЩ издадоха през 1947 г.

„Планът“ очевидно беше в съответствие с „Доктрината“, но обуздаваше комунизма с по-фини методи. Според него САЩ са предоставили на Европа 12 милиарда долара помощ, гарантирали са кредитна и технологична помощ и са стабилизирали финансовата система. В замяна се искаше много малко – да се премахнат комунистите от следвоенните правителства, да се проведат десни реформи, за да се либерализират пазарите им, позволявайки на американците да навлязат на тях и всъщност да им се даде икономическо първенство в Европа.

За страните от Източна Европа, които тогава бяха под крилото на Москва, бяха отправени искания да се откажат от просъветските реформи, да отстранят комунистите от власт и да допуснат американците на своите пазари. СССР, заедно със своите съюзници, както се прогнозира от мнозина, отказа.

Но за Франция „планът Маршал“ де факто се оказа истински подкуп. Ако преди него тя почиваше и не искаше да види Германия в редиците на общ военно-политически съюз, тогава голямото количество финансова помощ от Съединените щати удави галския патриотизъм до нула. Оказа се, че врагът по принцип не е враг, а просто такъв. С една дума, плячката надделя над традиционните идеи. Франция даде зелена светлина за включването на Западна Германия в бъдещия военно-политически блок на Запада.

Как беше създадено НАТО

Съединените щати са свикнали да защитават територията си на далечни подходи . Това се проявява още в началото на 19 век, когато доктрината Монро всъщност създава „заден двор“ в близост до страната, който е отбранителна линия за нападение от юг и източник на колосални печалби за икономиката на Северна Америка. гигант.

До началото на 20 век отбранителните линии на колониалните Съединени щати преминават през Тихия океан (Гуам, Марианските острови, Маршаловите острови), части от Азия (Филипините) и Латинска Америка. Може да се каже, че Вашингтон, който по това време имаше изключително отлични отношения с Канада, беше защитен от всички страни, освен от Запада. Европа може да се превърне в плацдарм за атака срещу Съединените щати, но до Първата световна война това не се страхуваше толкова много.

Но германските подводници, които организираха лов за американски кораби, бързо доказаха на Вашингтон, че и този фланг трябва да бъде прочистен. Но преди края на Втората световна война този въпрос не може да бъде решен. Европа беше континент на велики сили, които доста успешно се конкурираха със Съединените щати в определени региони на света.

Втората световна война ще направи две много важни неща. Първо, окончателно ще фалира всички водещи държави на Запада. Дори и най-бруталната свръхексплоатация на техните колонии няма да им помогне, където де факто фашистките режими вече са били установени много преди германските нацисти. Холандия, Белгия, Великобритания, Франция и победените Италия и Германия се нуждаеха от пари. Второ, техните десни правителства – в защита срещу комунистите и левите, които с право вярваха, че епохата на хората, които въвлякоха човечеството в световна касапница – е отминала.

Дългът, политическата нестабилност и спасяването на Европа и военната мощ на САЩ бяха факторите, които тласкаха великите сили на Запада в обятията на Вашингтон. Нищо лично, само бизнес и национална сигурност. Което американците взеха много сериозно, защото в началото на 1949 г. се оказа, че комунистите превземат властта в Китай. Азия започваше да се изплъзва от ръцете на Съединените щати, което беше прието много нервно във Вашингтон.

Толкова нервен, че още през 50-те години ще има „теория за доминото“, според която идването на власт в Югоизточна Азия на поне едно комунистическо правителство ще доведе до падането на всички останали. А това от своя страна ще унищожи тихоокеанските флангове на отбраната на САЩ. В резултат на това Вашингтон ще отприщи войната във Виетнам, ще участва в индонезийския геноцид и след това до последно ще защитава „законността“ на правителството на Пол Пот в Камбоджа.

В стремежа си, от една страна, да изградят бариера пред „световния комунизъм“ в Европа, а от друга страна, да пренасочат част от военните усилия на СССР от Азия , Съединените щати формират създаването на западен отбранителен съюз . На 4 април 1949 г. във Вашингтон е подписано споразумение между САЩ, Канада, страните от Брюкселския пакт, както и Исландия, Норвегия, Дания, Португалия и Италия за създаване на Организацията на Северноатлантическия пакт – НАТО.

Съединените щати също не са се променили тук. Португалия беше включена, защото притежаваше Азорските острови, където САЩ планираха да построят база за контрол над Африка и маршрут до Карибите. Исландия и Норвегия блокираха част от арктическите пътища към Северния Атлантик, а Дания имаше Гренландия, от която беше възможно понякога да се удари СССР или да се отблъсне всяка атака срещу Северния Атлантик. Италия беше необходима, за да сдържа СССР в Средиземно море.

Западна Германия се присъединява към НАТО през 1955 г. Изградена е многослойна отбрана срещу СССР. Москва блокира всички изходи към Атлантика. Изграден е „бастионът срещу комунизма“.

Превод от news.ru