Жената на популярния певец и музикант Васил Гюров – Мария, чува два пъти от лекарите страшна диагноза. Мария, която е майка на три деца, се изправя пред най-големите си страхове.

Тя има смелостта да се изправи лице в лице с най-големите си страхове, да ги приеме и да продължи напред. И сега, навръх Цветница, поиска да говори – за диагнозата рак и за изборите, които правиш, след като чуеш подобна новина. 

Мария Кавлакова е успешна, непримирима и силна – тя е боец. А животът й се променя през лятото на 2022-ра.

Стъпвала е на някои от най-големите модни подиуми в края на 90-те – става модел на 16 години и в продължение на 10 години дефилира в Турция, Гърция, Франция, Германия, Италия, Япония. Днес се занимава с дигитална реклама и е консултант за софтуер на телевизионни програми. 

“Случи се така, че забелязах нестандартно подуване в коремната област и потърсих доктор. Първоначалната диагноза, която външно можеха да дадат докторите беше киста. С условието, че аз бях ходила на преглед около 5-6 месеца преди това. Претърпях операция, от която извадиха доста голямо образование – около 15 см, което по време на изследването се оказа, че е злокачествен тумор”, връща лентата не много назад Мария пред bTV. И продължава:

“За зла участ или добра, аз бях на морето и го разбрах по телефона. За момент не съм си помисляла, че ще чуя такава диагноза… И да кажа честно, мисля, че в състояние на шок, човек не може да си спомни първата си мисъл. Със сигурност не е била приятна.

До мен в този момент беше съпругът ми. И това, което си спомням е, че видях подкрепа и страх едновременно в очите му. Аз просто се облегнах на рамото му и това беше – безмълвно.

Честно казано, след първоначалния шок – задавах си го. То така се случи, че след такава диагноза, трябваше да претърпя още една операция, за да махнат всички органи в областта. И тогава вече много мислех и са ми минавали през акъла въпроси “с какво го заслужих?”. Сега, гледайки назад, знам, че това са моменти на слабост и на тъга, на отчаяние, в които човек изпада, за да може да изживее дадената емоция. И след като я изживее, може да се събере и да продължи напред.

На въпрос дали е позволила да остане в някоя от тези емоции, за да ги изживее, Мария отвръща така:

“Може би да, но в моментите, в които бях сама. Някак не исках да го показвам пред хората, най-вече пред децата си, пред съпруга ми, пред моите родители, защото знам, че за тях е още по-тежка тази диагноза. Защото те не са вътре в моята глава и не знаят аз какво мисля. Пък аз вътрешно някак събрах сили и знаех, че ще се оправя.

Първоначално си мислех, че не е редно децата да знаят. Защото са малки, защото трябва да им се спести. Обаче след това, замисляйки се – децата си личности от момента, в които се родят и ние трябва да се отнасяме към тях като такива.

Дори от малки те пак изразяват своето мнение, пак искат да имат избор и аз реших, че те са хора – каквато съм аз, какъвто е съпругът ми и реших, че няма нужда да им пестя. Най-малкото, защото в даден период в бъдещето, ако те разберат какво е било и не са знаели, са щели да се чувстват много гадно.

Мисля, че им беше трудно. Няма учебник за това нещо. Освен това, всеки човек реагира по различен начин. Аз, в моя случай, не исках да говоря с близките си. Защото не исках да ги натоварвам. И не мислех, че те могат да разсъждават трезво в тоя момент, защото са били замъглени от това, че аз страдам.

Затова сформирах един щаб, от 4 мои приятелки, на които имам безрезервно доверие, те са преминавали през доста тежки моменти и знаех, че са здраво стъпили на земята, просто така го усетих. Заедно с тях направихме всичко, моите близки получаваха финалната информация, която аз исках те да имат.

След като разбира за болестта и преминава през всички емоции и решения, Мария споделя историята си и с абсолютно непознати хора в една от най-големите фейсбук групи.

“Това прилича малко на това да отидеш в един бар, да не познаваш бармана и да си излееш цялата душа. Но в моя случай търсех хора, които са преминали през това. Защото те знаят къде съм, какво преживявам. Получих огромна вълна от подкрепа и съобщения от жени, които са преминали през това. И съм много благодарна. За миг не ме е било срам.

Аз се намирам в много добро състояние на духа. И това го дължа на себе си, защото признах за някои страхове, които съм смятала, че една жена – силна и на мястото си не трябва да споделя и да признава. И второто – че аз се доверих на лекарите. Смятам, че ако човек не се довери на лекарите, ще започне да търси помощ на едно, второ, трето място и това стига до една страхотна безпътица, в която много лесно можеш да потънеш, защото нито едно от нещата няма да дава своя резултат”, споделя тя.

След като чува за втори път същата диагноза обаче, и разбира, че болестта се връща болестта, с нея се случва още нещо, което днес със сигурност ще даде сили и увереност на мнозина.

“Загубих доста по-солидно, отколкото първия път. Просто защото смятах, че няма да се върне. И първоначално даже не можех да повярвам – мислех си, че става въпрос на грешка в изследванията, защото аз физически не съм усещала нищо. Имах няколко дни, които минаха…безпаметно. Не ги помня. И след това нещата се канализираха и се събрах. И вече като мина толкова време, то всъщност няма и една година, де, намирам, че всяко препятствие е скрита възможност.”

Сега в момента не ме е страх от нищо. Но ако дойде тук една змия – страх ме е от змии. Страх ме беше от всяка от операциите. Страх ме е от зъболекар. Страх ме е от игли. От много неща ме е страх. Това е нещо, което мога да призная с лекота. Но преди 2 години щях да кажа, че не ме е страх от нищо.

И аз през целия си живот назад не съм смеела да кажа, че имам проблем, че нещо не е наред, че не мога да се справя с дадено нещо. Аз винаги съм била супер силна”, споделя още тя. 

А първата й мисъл сутрин, щом отвори очи е: “Че трябва да разхождам кучето. Независимо дали е пек или минус 15. Но след това започвам с плановете за деня – децата, работата – съвсем стандартни мисли.”

Дали смята битката за спечелена? “Не мога да кажа. Чувствам се много спокойна. Може би, защото съм си взела уроците от нея. И не я помня с такъв интензитет, с какъвто беше. Просто смятам, че добитият опит, дори да ми се случи пак, ще реагирам доста по-равно./KingofNet.net

Блиц

Сподели сайта, ако ти харесва. Благодарим ти !